Туркменски еублефар

33

Туркменски еублефар – гущера който крие хранителните си запаси в опашката

„Много години, работейки в Туркменска ССР, аз мечтаех да уловя еублефар — този тайнствен гущер. Той попадаше рядко в ръцете на зоолозите и по необичайно стечение на обстоятелствата изчезваше по невероятен начин. Един екземпляр беше намерен смачкан на пътя, друг попадна в колекцията на един университет и беше безнадеждно изгубен, трети се пазеше в лаборатория, която случайно изгоря заедно с ценния експонат и други колекции, четвърти беше предаден на зоолог, който го постави в торбичка сред една градина, а когато си спомнил — установил, че даже трупът бил изяден от насекоми. Накрая още една находка се оказа в ръцете на зоолозите. Но беше рано да се радват: когато на следния ден отишли на работа, в терариума било пусто. Гущерът бил изчезнал…“

Така съветският зоолог Н. Щербак описва безуспешните опити да се изучи един от най-редките гущери — туркменският еублефар. Това влечуго и неговите най-близки родственици обитават азиатския континент от Ирак до Япония.

Еублефарите принадлежат към групата на геконите. За разлика от останалите гекони техните очи имат клепачи. Външният вид на тези гущери е също доста характерен. Те са с голяма глава, а тялото им е лишено от типичните за геконите едри рибообразни люспи. Люспите на еублефарите са толкова малки, че тялото им на пръв поглед изглежда голо. В редки случаи по него могат да се видят само отделни по-едри люспи. Клепачите са добре развити

и са много подвижни. И все пак най-отличителна черта на тези гущери е формата и големината на опашката. На дължина тя е винаги по-къса от останалата част на тялото, а по форма се отличава от опашките на всички останали гущери. Докато при последните тя се стеснява постепенно от основата към върха, то при възрастните еублефари тя рязко се разширява след основата и придобива формата на морков.

Необикновената форма на тази опашка е накарала учените да се замислят дали това е приумица на еволюционния процес или някакво странно приспособление. След редица изследвания върху туркменския еублефар съветските зоолози разкриха тайната. Опашката на тези странни гущери изпълнява ролята на склад за хранителни вещества. Когато времето е благоприятно и храната е по-обилна, еублефарите се хранят лакомо и бързо натрупват в опашките си резервна храна. Когато храната е по-оскъдна, резервните храни от опашката малко по малко задоволяват нуждите на гладуващите животни и ги предпазват от гибел.

В поведението на еублефарите могат да се видят много от характерните черти на различни влечуги. Когато пълзи и срещне препятствие, той започва бавно да се движи с походката на хамелеон. По начина на хранене прилича на варана: здраво се вкопчва в плячката си (малък гризач, гущерче или насекомо) и с всички сили се стреми да откъсне част от нея. Жилището си често строи по маниера на някои гущери: издълбава в меката песъчлива почва дупка и после дълги ходове. По подобие на някои тропически влечуги може да издава ясни и силни звуци.

А защо еублефарите спадат към най-древните влечуги? На първо място, защото те са геконите с най-примитивно анатомично устройство. Техният древен произход се потвърждава много ясно и от днешното им географско разпространение. Еублефарите обитават Азия, а най-близкородствените им гекони живеят в Северна и Централна Америка. Това доказва, че всички те са се появили на земята още когато тези два континента са били свързани един с друг, т.е. преди много милиони години.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here